Красотата и грехът в разказа "Албена" от Йордан Йовков

В сборника „Вечери в Антимовския хан“ Йовков интерпретира често темата за битийната тайна, за недостижимата хармония. Емблематичен в това отношение е и разказът „Албена“. Той не успява да разреши един сложен битиен казус, пред който застава селото, опитало се да съди грешницата, но само попаднало под властта на красотата й, чиято погубваща сила е довела до престъпление. Творбата остава някак раздвоена в посланията си дали може красотата да е отвъд добро и зло, дали е простим грехът, сторен от любов.

Магията на красотата

Женската хубост превръща в зов езика на тялото. То говори с опиващата изкусителност на младостта. Приглася му бликналата в очите изворна наслада на духовния плам. Красотата изговаря греха преди случването му. Той обединява общността и чрез възжелаването му, и чрез осъдителността. Противостои на морала в духовната ареалия на копнежното. Извергнат е в реалността. Грехът в света на Йовковите мадони е онова зло, което поражда съмнение в доброто. Ако добро в разказа „Албена“ е праведността на Нягулица – дарила на битийното божествения дар на младостта, то злото в греховността на Албена е предпочетено. Грехът смазва праведника, а съгрешилия отличава.

Красотата отличава Албена дори в страданието. Ако Нягулица закрива очите си с ръце, Албена плаче открито. Йовков не крие очите на съгрешилата, за да не осиротее светът към красотата. Очите на Албена играят, свеждат се, въздигат се, попиват възхитата на мъжките очи и устояват на стрелите на женските – „жените пак я застреляха с очи“. Ако очите на праведниците стрелят, за да покосят изкушението, то очите на прегрешилата играят, за да съживят страстта. Едните носят имената на мъжете си, единствената носи копнежа им. Погледът й – „тоя поглед, дето познаваше всеки мъж“ омагьосва, недосегаем за злобата, ревността и завистта. Ако страданието покосява слабия и поражда съжаление, то у силния плоди красотата и я превръща в магия – „от нея сякаш полъхна магия, но облъхната от страстта, води до рождеството на греха.

Женската красота противостои на укора с обезоръжаващата уязвимост, побеждава го в податливостта и смирението. Прави греха изразител на същността си – красив не като деяние, а като плод на изключителното. Необичаен път на помирение с осъдителното избира Албена. Търси не оневиняване, а опрощение. Красотата е разкрита като единение на духа и тялото в акта на осъзнатата греховност. Пред олтара на праведността съгрешилата принася своето покаяние преди да срещне възмездието. Красотата на осъзнатата греховност разпва душата на общността в дните на страстната седмица. Присъдата се мята в противоборството на жигосване и възхита. Албена е осъдена чрез патриархалната мяра като „гивиндия“, „кучка“, но и по ренесансово оценена като нужна на човешкия свят. Хубостта в хорските души преминава пътя от прокълнатостта „Пустата и хубост! То я изяде...“, до потребността: „Момчета, дръжте, не я давайте. Какво е селото без Албена!“. Ако в подстъпите си към красивото умът и сърцето тласкат общността по различни пътища, един е пътят на Албена. Той е предопределен от греха и е път на достойната раздяла, в която са заложени силни човешки чувства – осъдителност, опрощение, любов и ревност. Патерицата на дядо Власьо – символ на патриархалния морал, като в антична трагедия дирижира хора на осъдителите. Тя ту се въздига осъдително, ту се смирява: „А дядо Власьо... току размахваше тоягата пред себе си.“, „патерицата на дяда Влася не се и помръдна.“, „нейде назад се издигна патерицата на дяда Влася“.

Пътят на покаянието

В развитието на текста нито разумът, нито сърцето, нито държавата имат ясна мяра за греховността на красотата. Единствено Албена е наясно с греха и последствията. Тя следва божия пръст и с ума, и със сърцето си. Покаянието е не поза, а част от пътя към възмездието. През страстната седмица непоколебимо Албена тръгва към своята Голгота. Водена е не от общохуманна любов, а от егоистична страст. Разумът налага разплата за греха, сърцето копнее за опрощение. Честта налага истината, душата закриля любовта. Зловещието на материнския грях превръща рожбата в овъзмездител. „Детето му, мъничко дете едва на две години – и тъкмо в това виждаа пръст божи, беше казало...“. Албена не възроптава срещу божия пръст. С честта на разума и с повелята на сърцата тя тръгва по пътя на помирението.

Пътят на опрощението е красив от първата до последната стъпка – от изповедта за греха през молбата за прошка, отправена към всяка и към всички до последната стъпка – опрощаващата и копнееща за опрощение майчина целувка. Грехът с лукавството на изкушението щурмува морала, за да го превземе като последна крепост на праведността. Грехът расте в превъплъщенията си, за да принуди човешкото да отрече красотата, въпреки че му е необходима. Грехът остава неосъдителен в простраснтвото на помислите. Осъден е като деяние, въпреки че лишава света от непотребното и възстановява хармонията. До Албена застава Нягул – „рус, хубавеляк, калпакът му блъснат назад и перчанът му разбъркан. Красотата среща красота. Рождеството на греха е плод на магия, заличаваща дисхармоничността в света.

Хармонията на греха и красотата

Грехът лишава селото от красота, но го дарява със спокойствие. В света на Йовковите мадони грехът е красив, защото възстановява хармоничността, но е излишен, защото руши морала. Видени в опозиция, грехът и красотата се допълват като части на едно цяло, неделимо в същността си. „Грешна беше тази жена, но беше хубава“ – това е формулата на опрощението, която подчинява осъдителната мяра и поставя общността в плен на хубостта. Хубостта не оправдава греха, а пояснява същността му. В сърцевината на Страстната седмица, грешейки, красивата жена дарява общността с път към собствените страсти. По горчива ирония предстоящите Велики дни са дадени за изкупление.

Животът без празника на красотата

Себеопределянето в любовта и красотата е изключителен жест, отвъд патриархалната норма, според която живее общността, затова бива осъдена Албена. Но дядо Власю е прав да пита: „Какво е селото без Албена?“. Остава обиталище на отрудените, на вечно вписаните в делника, на обикновените, неразличими в еднаквите си съгласувани жестове. Какво е животът без празника на любовта и красотата?