Кино: Реалност срещу Илюзия в Творчеството на Никола Вапцаров

Кино

Реалност срещу Илюзия

Лириката на Никола Вапцаров, появила се на българската литературна сцена през 30-те и началото на 40-те години на ХХ век, отразява драматичната епоха преди Втората световна война. Тясно преплетена с духа на времето, историята и живота, поезията му търси отговори на важни проблеми. Огняро-интелигентът Вапцаров изразява представите си за значението и смисъла на изкуството. Тази тема е основна в някои от най-известните му творби, сред които е и стихотворението „Кино”. В центъра му стои най-популярното и най-бързо развиващото се по това време изкуство – филмовото.

Къде е истинската драма?

Основният въпрос в творбата е къде е истинската човешка драма – във филмите, прожектирани на екрана, или в живота на обикновения трудещ се човек? На евтината, „гримирана” екранна история, разказваща фалшиво изглеждащата любов, поетът противопоставя трудностите на „сивия живот” – реалността за обикновения човек. Според Вапцаров предвзетото, „сладникаво” изкуство е лишено от смисъл. То трябва да е близко до хората, да показва борбата им с тежкия живот, страданието, вярата, мечтите и любовта им. Поетът работник вярва в мощта на социалното изкуство и се дистанцира от изкуственото, отказва да избяга от действителността чрез света на нереалните филми.

Силата на заглавието

Самото заглавие – „Кино” – препраща към централния проблем. Макар и сравнително младо, това изкуство се превръща в символ на техническия напредък. Представяйки измислени истории, то изкарва зрителите от сивотата на ежедневието, позволява им да съпреживеят „екранната драма”. Но лирическият говорител не вижда смисъл в този фалш.

Ирония и контраст

В първата част лирическият герой иронично описва случващото се на екрана. Афишът „Една човешка драма” подсказва за централното понятие – „драма”. Красивите, неестествени и богати герои (карат „две луксозни лимузини”) контрастират на обикновения човек. Отчуждението им е внушено и чрез имената – „Джон” и „Грета”.

Дори природата е идеализирана: небето е „просторно, синьо”, тревата – „примамлива и мека”. Вапцаров създава подсладена картина, съчетаваща „екранната” любовна драма и неестествения природен фон. Филмът е изпълнен с клишета: джентълменът с „чиличени” ръце взема на ръце девойката. Предвидимостта личи от „разбира се” („В дърветата-/ разбира се, славей”). На тази изкуствена история Вапцаровият човек реагира с груби думи, сравнявайки момичето с „жребица от разплодник”.

Недоволството от баналната история е подчертано:

Един размазан Джон
целува страстно Грета.
По устните му -
сладострастна лига…
С т и г а!

Истинската драма

Тези редове са преход към втората част, противопоставяща филмовата история на истинската драма. Аргументацията започва с реторични въпроси:

Къде е тука нашата съдба?
Къде е драмата?
Къде съм аз? Кажете!

Лирическият говорител не може да се припознае в случващото се. Драмата във филма е различна от тази в живота на обикновения човек. Героят отрича измислицата. „Кино” влиза в конфликт с Елин-Пелиновите разкази „Мечтатели” и „Косачи”, където бягството от действителността е начин да откриеш себе си.

Социалната драма

Вапцаров, подобно на Смирненски, мисли себе си като част от масите. Лирическият говорител говори от името на всички, чиито „гърди са пълни с дим,/ а дробовете ни – с каверни”. Техният живот е ежедневна битка: „борба за хлеб”. Поетът заявява: социалното е значимо.

Това е то.
Това е драмата.
Останалото -
е измама.

Изкуство и живот

Изкуството се разминава с истинското съществуване. Драмата е и в това, че истинският живот остава незабелязан.

Заключение

„Кино” дава отговор за функциите на изкуството, но поражда и въпроси: Добре ли е да бягаме от реалността? На кого е полезно да вижда болката си на екрана? Читателят сам преценява.